Устройство на акордеона

В съвременната практика се срещат две основни групи мехови инструменти:

1. Акордеон.
2. Концертина и бандонион.

Групите се различават по формата на корпуса, на клавишите и копчетата, както и в подреждането им спрямо гласовете в левия и десния мануал. Най-характерна е разликата в конструкцията на левия мануал —басовата част. При концертината и бандониона, посредством натискане на копчетата в басовата част, се получават единични тонове, а при акордеона — готов акорд. Оттук произлиза и името на инструмента - акордеон.

В зависимост от това, дали при двете движения на меха - отваряне и затваряне - се получават два различни или два еднакви тона, различаваме съответно диатонични и хроматични инструменти. Диатоничният акордеон се нарича още ръчна хармоника. Познати са както диатонични, така и хроматични бандониони.

Концертините са само диатонични инструменти. У нас е прието инструментите с клавиатура в дисканта да се наричат акордеони, а тези с копчета - баяни.

Главните части на акордеона са следните: десен корпус, където са разположени клавишите и гласовете на дисканта; ляв корпус, където са поместени механиката и гласовете на басовата част; мях с рамки от двете страни за съединяването му към десния и левия корпус; два основни ремъка /ляв и десен/ за прикрепяне на инструмента към тялото на изпълнителя; ремък, придържащ лявата ръка към корпуса на басовата част, както и два по-малки ремъка за затваряне на меха. Съвременните акордеони имат механични /а напоследък и електронни/ превключватели, наречени регистри на дисканта и на басовата част.

• Десен корпус (на дисканта)
• Ляв корпус (на басовата част)
• Клавиатура (дискант)
• Мех
• Копчета на басовата част
• Басов ремък
• Регистри на дисканта
• Страничен (генерален) регистър
• Ремъци (ляв и десен)
• Горен ремък за меха
• Регистри на басовата част
• Капак на дясната кутия
• Клапи за пропускане на въздуха
• Колони за гласовете на дисканта
• Колони за гласовете на басовата част
• Басов механизъм
• Копче за въздуха на меха
• Колона за гласовете
• Гласове, монтирани в колоната
• Отвори за преминаване на въздуха от меха към гласовете

Конструкторите на акордеони се стремят да изработват инструментите все по-качествено. Особено внимание се отделя при изработването на онези части и детайли на инструмента, които участвуват непосредствено при тонообразуването. Взимат се под внимание и изискванията на съвременната техника и акустика.За повишаване на музикално-изпълнителските възможности на акордеона е въведен трети мануал за лявата ръка – т.нар. мелодични баси /М.Б./. Те представляват ред от хроматични тонове в диапазон от три до четири октави в зависимост от модела на инструмента. В практиката се наложиха предимно две разновидности на акордеона.

• Акордеони, при k o h i o мелодичните баси са подредени в три реда копчета, разположени между стандартните баси и меха.
• Акордеони, при които посредством превключвател за лявата ръка, последните три реда копчета за произвеждане на акорди от стандартните баси стават мелодични баси. Тоновете на основните и терцбасите остават непроменени.

Акордеоните трябва да се предпазват от резки промени в температурата и влажността на въздуха. Небрежното действие с меха, клавишите и басовите копчета води до бързо изхабяване на триещите се части и уплътненията на меха. Препоръчва се преди всяко свирене мехът да се продухва посредством въздушната клапа. Вътрешните части на акордеона периодично трябва да се почистват от прах и влага. По този начин добрата настройка на инструмента се запазва за по-дълго време.

История на акордеона

На 25 май 1829 г. конструкторът на музикални инструменти Кирнлус Демиан /1772-1847 г./ патентова във Виена усъвършенствуван от него инструмент, който нарекъл акордеон /от нем. Akkorcl/. Затова КДемиан е смятан за първоконструктор на акордеона. Този акордеон притежава трите основни белега на днешните мехови инструменти:

1. Конструкцията на меха позволява използуването на необходимата за звукоизвличането въздушна струя в двете посоки.
2. Всички гласове на инструмента са разпределени от двете страни на меха - в дисканта и в басовата част.
3. По време на изпълнение инструментът се прикрепва към тялото на изпълнителя.

В конструкцията на К. Демиан от едната страна на меха били разположени гласовете, необходими за изпълняване на мелодията, а от другата — два баса за акомпанимент. След появата и бързото разпростра-нение на акордеона/ не закъснява и издаването на педагогически материали.

В 1829 г. издателство Кистнер в Германия издава първия учебник със заглавие /буквален превод/ „Акордеон, как да се свири на него, и за тези, които не познават нотите, заедно с няколко мелодии. Текст –немски, английски и френски. Лайпциг, Кистнер- 8 гроша”. Както личи от заглавието, пък и от съдържанието на учебника, той не се е различавал съществено от учебниците, издавани за другите музикални инструменти по онова време.

Почти паралелно с изнамирането на акордеона, в Лондон Чарлз Уитстоун /1802-1875г/7Kонструира инструмента концертна, патентован на 19 юни 1829 г. Концертината се различава от акордеона главно по това, че гласовете й са разположени последователно по височина от двете страни на меха. Затова инструментът бил използван само за изпълнение на мелодии. Той добил широка популярност предимно в родината си Англия. За този инструмент били написани и изпълнявани множество концертни пиеси. След 1900 г. концертината постепенно изчезва от музикалната практика и днес се среща най-вече като музикален реквизит на клоуните.

В 1846 г. Хайнрих Банд конструира инструмент, който по-късно бива наречен на негово име — бандонион. През 1850 г. виенският конструктор на музикални инструменти Валтер за първи път представя хроматичен /в дисканта/ акордеон. Този инструмент е имал в дисканта си три реда копчета с квадратна форма и хроматично разположени гласове. В конструкцията на Валтер басовата част все още е диатонична и се състои от 12 копчета за баси и акорди в мажор и минор. На общогерманската индустриална изложба в Мюнхен през 1854 г. виенският конструктор Матеус Бауер представя акордеон с клавиши като при пианото, изцяло хроматичен в дисканта и басовата част. Клавиатурата на този инструмент е била заимству-вана от тази на пианото, но с по-тесни клавиши. В басовата част била монтирана "машина", посредством която триредов басов механизъм задействувал необходимите лостчета и детайли за получаването на готови акорди. При този инструмент за пръв път се изисква дискангьт да бъде обслужван от дясната, а басовата част - от лявата ръка.

Виенските музиканти и конструктори Таушек, Паул и Блауенщайнер въвеждат петредова механика на басовата част. Заедно с постепенното въвеждане на регистрите, първоначално за дисканта, а по-късно и за басовата част, през 70-те години на миналия век завършва основното конструиране на акордеона в днешния му вид. През последните сто години продължава неговото усъвършенствуване и става възможно задоволяването на музикално-естетическия вкус на изпълнителите и публиката. Акордеонът бързо се разпространява в цяла Европа, а оттам и в другите континенти. В някои народности в СССР се срещат други разновидности на акордеона - кумиките създават арган, дагестанците - комуф татарите - талянка и пр.

В Русия през 1897 г. бил създаден инструмент, наречен баян /на името на прочутия народен певец/. Този Инструмент днес е разпространен във всички кътчета на Русия. Баянът от 1897 г. притежавал почти същите качества, каквито имат съвременните инструменти - три реда хроматично разположени копчета в дисканта и сто копчета за баси и акорди в басовата част, поместени в пет вертикални реда. Всички тези инструменти се смятат за народни, тъй като на тях се е изпълнявала предимно народна музика.

Много руски композитори от началото на ХХ в. пишат солови и ансамблови пиеси за тези инструменти. За баян и акордеон са писали С. Прокофиев /1891-1953 г./, К.Мясковски /1881-1950 г./, В. А. Золотарьов /1872-1964 г., А. Холминов /1925 г./, Р. Репников /1932 г./, Н. Я. Чайкин /1915 г./ и много други.

Първите сведения за използуването на акордеон в България в състава на оркестри за забавна и танцова музика, както и за изпълнение на народна музика, са от периода около Първата световна война. Използваната тогава, пък и по-късно педагогическа и методическа литература не е била на необходимото равнище. Едва през втората половина на ХХ в. се създават благоприятни условия за музикално образование. Обучението по акордеон започва да се провежда в детски музикални школи по изкуствата, в някои средни музикални училища, както и в някои ВУЗ-ове (БДК, ВМПИ- Пловдив и др.)

Началото на акордеона

Появата и усъвършенствуването на акордеона са свързани с общия технически напредък през XVIII — XIX век, както и с някои социално-психологически предпоставки по време на конструирането му. Акордеонът е мехов инструмент, при който се използуват като звукоизточници метални езичета, т.нар. гласове. За първи път те са били употребени при изработването на музикални инструменти в Китай преди около четири хилядолетия.

Шенг е старинен китайски духов инструмент, примитивен устен орган, съставен от бамбукови тръби с различна дължина /от 60 до 80 см/ на брой до 26, снабдени с езичета. Тръбите са вградени в кух сферичен корпус от издълбано дърво или кора от тиква, а по-късно метален. Въздушното налягане се поддържа чрез духане в тръба. В долната част на бамбуковите пръчки са залепени пластинки от тънка месингова ламарина. В тези метални пластинки са направени прорези във формата на буквата П така, че получените езичета да могат свободно да трептят при преминаването на въздушната струя. Настройването им се е извършвало посредством парченца восък, залепени в горния или долния край на езичето. Подобни инструменти се срещат и в други райони на Азия.

В началото на XV век в Европа се конструират инструменти със същия принцип на звукоизвличане. Най-разпространеният от тях се нарича регал. Това е малък преносим орган без тръби. В периода от средата на ХУШ до края на XIX век са били създадени множество инструменти, при които са били използувани гласове като тоноизточник. Подобен принцип на звукоизвличане се среща като един от характерните регистри при всички органи. За получаване на необходимата за звукоизвлича не въздушна струя в инструментите са били използувани различни видове мехове: клинообразни, колянови, свободни, латернови и др. Много от известните тогава изпълнители са били конструктори на тези инструменти и са съчинявали пиеси за тях. Един от най-известните изпълнители на оркестрион е бил абатът Георг Йозеф Фоглер /1749-1814 г./. Изработеният по негова поръчка в Холандия инструмент е имал 4 клавиатури, всяка от тях с 63 клавиша и 39 педални тона. За голямата популярност на инструментите, при които се употребяват гласове, свидетелствуват и следните факти: през 1818 г. Лудвиг ван Бетховен пише композицията 'Победата на Уелингтън, или битката при Виториа" за инструмента панхармонион. Този инструмент е бил конструиран през 1800 г. от Йохан Непомук Мелцел /1772—1838 г./. В едно съобщение в лайпцигския вестник „Allgemeine muzikalishe Zeitung” от 1925 г. четем: Шопен изпълни първото алегро от I концерт за пианофорте във фа минор от Мошелес, заедно със свои импровизации на аелопанталон. Комбинацията от този инструмент и пианото прозвуча извънредно убедително под пръстите на младия и талантлив Шопен.

Пример за използуването на езичета като тоноизточник при музикалните инструменти е устната хармоника. Първите писмени сведения за приложението й в изпълнителската практика са от 1804 г. и се отнасят до концертните изпълнения на Франц Кох. В 1810 г. Бернард Ешенбах /1769-1852 г./ конструира в гр.Кьонигсхоф, Германия, инструмент, който нарекъл голина. В този инструмент за първи път гласовете били вградени без тръби.

През 1822 г. Кристиян Бушман /1805—1864 г./ конструира т.нар. ръчна еолина, патентова я през 1829 г. Тя се е използвала първоначално за настройване на различни инструменти — клавесин, чембало, пиано и др. Някои автори погрешно сочат Бушман за изобретател на акордеона - всъщност неговият инструмент не е притежавал основните белези на съвременните мехови инструменти. При свирене бил поставян върху поставка, а въздухът в меха се е използвал еднопосочно.